Тайните на Пощата

Мозайка на Георги Божилов – Слона краси голямото фоайе на сградата

Необичайните обходни маршрути около площад „Централен“ вкараха пловдивчани в Пощата

Теодор Караколев

Ремонтът на площад „Централен“ предизвиква пловдивчани с необичайни маршрути всеки ден. Обиколките около оградите са нови всяка седмица, като лабиринтът в последните дни изпрати минувачите и в самата сграда на Централна поща. Забавни ситуации не липсват – оказва се, че преходът през прохладната сграда е възможен само в работно време – въпреки че южният вход от Тримонциум е отворен в почивните дни, то охрана спира гражданите да продължат към входът на Главната. Това, обаче, става ясно чак, след десетки метри през разкопания строеж около Форума, след което гражданите трябва да се върнат обратно на паркинга на Тримонциум и да обиколят през Военния клуб.

Към ситуацията, пълна с дребни неуредици, може да се походи и положително. Макар и сградата да не е сред любимите на пловдивчани, тя има известни архитектурни и дизайнерски достойнства. Те остават сякаш остават тайна, встрани от погледите на забързаните минувачи. Ние, обаче, ще се насочим към тях.

Оригиналната история на пловдивската поща започва през 1937 година, когато след конкурс е издигната старата сграда на тогавашния площад „Цар Симеон“ по проект на архитектурното студио Сава Овчаров-Йордан Йорданов. Сегашната сграда е доста по-късна.

През 70-те се взема решение същата постройка да бъде разширена. Нуждите на града са по-големи за телефонни, пощенски и телеграфни услуги и трябва по-голяма сграда. Решението сякаш е по-известно със събарянето на Дом „Кудоглу“, който се е намирал на сегашния югозападен ъгъл на пощата.

Оригиналните планове са малко по-различни и са включвали голям подход от източната страна (сегашния бул. „Цар Борис III Обединител“). Разкриването на Форума обаче променя урбанистичното решение, за да се запази поне отчасти археологията от Източната част. Така или иначе малко по-късно бул. „Гладстон“ ще разреже форума и ще съсипе цялостния изглед на археологическия обект.

Към края на 70-те Пощата вече функционира в пълен капацитет – старата сграда е погълната от новата, като са запазени само отделни детайли и части от 30-арската сграда. Любопитен момент е, че новата сграда е по проект на архитект Желязко Стойков и Петя Ковачева. Желязко Стойков е синът на Стойко Стойков, по чиито проект е издигнат култовият – и съборен – Дом „Кудоглу“. Все пак сградата, макар и да не допада на повечето пловдивчани отвън, е интересна и има своите достойнства.

В типичен за времето опит за „синтез на изкуствата“, интериорът е разнообразен и обогатен с различни дизайнерски решения. Няколко интериорни елемента са обогатени с дърворезбра – колони на партерния етаж, облечени в дърво, както и предпазни решетки за радиаторите са изработени от Николай Каназирски.

Интересни са също и дизайнерските комуникационни знаци – стрелки, информационни табели, насочващи към парични, телефонни и други салони. Това е и, може би, най-успешното решение в сградата, като знаците са стилни и елегантни. Автор е Веселин Христов.

Най-известното име, което е работило в сградата е Георги Божилов – Слона. Легендарният пловдивски художник е автор на голяма мозайка на северната стена в голямото фоайе на Пощата. На по-недостъпно място – в помещение в югозападния ъгъл – има витраж на друг негов известен колега – Йоан Левиев, който обаче днес вече е трудно достъпен и забележим както отвътре, така и от вън.

Известен на всички пловдивчани е и „Часовника“ – над северозападния вход на Пощата. Любимото място за среща на пловдивчани е имало часовник и в старата сграда – там е бил и входът на издигнатата през 30-те поща. След преустройството е поставен нов часовник, автор на който е Димитър Павлов.

Освен в интериора, пластична и декоративна украса има и в екстериора – типично за 70-те, когато архитектурните решения в България стават все по-сложни и раздвижени. Опростените решения на модернизма са изцяло забравени – в коренно различен дух е, например, Партийния дом, издигнат 10-ина години по-рано. Мащабът е съвсем друг и простите обеми и форми напълно отсъстват – еманация на постмодерния подход е, например, комплексът в София на НДК и околните структури, като злополучния паметник „1300 години България“.

Пловдивската поща е по-скромно решена. Освен фасадата с множество декоративни решения (като линиите между прозорците на втория и третия етажи), е изработен и един релеф в югозападния край. Точно там е била и сградата на Дома на благотворителността „Кудоглу“. Релефът с женска фигура е на скулптора Виктор Тодоров.

Бъдещето на сградата все още е неясно. Пощата е почти пуста, като днес вече отдава под наем много помещения за магазини. Живи са обаче идеите за създаване на музей или друга по-обществено достъпна институция, който да има някакво отношение към археологията около сградата. Всичките дизайнерски творби обаче заслужават свое отношение и както днес – що се отнася до поддръжка, така и в бъдеще – ако се мисли за преустройство, към тях трябва да се подходи с уважение.